4. РЕШИТЕЛНАТА СРЕЩА В БЯЛАТА КЪЩА
Пътувайки през нощта, избягал от манастира, пристигнах в София в ранна утрин. Още предния ден бях телефонирал и научил точния адрес - къде живее Учителят Дънов. С пристигането си веднага се отправих към ул. „Опълченска" 66. Решително почуках на вратата на малката бяла къща. Излезе една стара жена, която ме въведе в двора. Там всичко беше тъй чисто и просто. По малка каменна стълба се качих със затаен дъх към стаята на Учителя. Вратата се отвори, Светлият образ отново се появи със своите бели къдрици. С тих глас Той ме покани - както бащата вика своя блуден син. Настъпи една велика тишина... В това мълчание се раждаше в душата ми нещо странно, непознато, недоловимо до този момент в моя живот. Кроткият поглед на Учителя ме подканяше да разтворя сърцето си - да излея своята мъка.
Започнах да прелиствам страниците на своя живот още от онзи момент, от онази среща, когато Учителят ми каза: „Вашата глава ще узрее след десет години." Дълго, дълго говорих за своите идеали, за своите копнежи по онова велико бъдеще, когато човекът ще бъде истински свободен, творец на своята съдба, на един свят на справедливост и на красота.
След дългата ми изповед Учителят отправи своя поглед нагоре със следните думи: „Пишете на вашите родители, че сте жив и здрав, да ви изпратят документите и се запишете във факултета по философия."
За мен всичко това беше чудно и странно... Животът в столицата за мен беше непознат. Бях израсъл в един тих провинциален град, в една среда -проста, но пълна с копнежи за един нов живот, за един нов свят...
С голяма радост преспах в малката бяла къща и на сутринта, в ранни зори, с Учителя тръгнахме към боровата гора. За първи път минавах през хубавите алеи на младата борова гора, където славеите разнасяха своята чудна песен. Въздухът беше така чист - гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие. Учителят бавно пристъпяше, мълчалив и сериозен. Най-сетне пристигнахме на една росна поляна. Учителят ми каза: „Тук е мястото, откъдето всяка сутрин посрещаме изгрева на слънцето". Поляната беше изпълнена с млади и стари мъже и жени. Те си казваха помежду и „брат" и „сестра".
С появяването на Учителя в сърцата им трепна нещо красиво, това се чувстваше в блясъка на техния поглед. Преди да се появи първият лъч на слънцето от далечния хоризонт, те прошепнаха някаква молитва. В този момент в душата ми се разкри дълбоката разлика между мрачната манастирска обител и великия красив Изгрев...
Слънцето в това тайнствено настроение изгря величествено! Със своите светли лъчи поднесе животворни дарове на тези копнеещи души за светлина и красота. След молитвата в тази красива обстановка се разнесоха звуците на една прекрасна мелодия...
За мен този свят беше като някаква легенда - като някаква непозната вълшебна приказка. Бях обладан от едно благоговение към Вечното, Непознатото. След това Учителят седна и наоколо братята и сестрите чакаха с трепет да чуят Неговия тих глас. Денят беше чуден! Този ден беше един от последните предпролетни дни.
С неутолима жажда слушах мъдрите слова на Учителя, както и другите братя и сестри. В съзнанието ми блясна една велика идея - пожелах да построя една палатка и да остана да живея в този неизразимо красив кът! Тази идея стана действителност. Учителят долови моя копнеж и след три дни, в навечерието на първия пролетен ден - 22 март, на китната цветна поляна кацна една бяла палатка. Тази палатка беше подарена на Братството от италианеца Бертоли, за когото впоследствие аз ще поговоря.
Този ден беше за младия момък една от най-красивите страници - написан в дневника на неговия живот. Този ден стана начало на едно ново раждане, на един нов живот. Не след дълго време той спечели симпатията и вниманието на братята и сестрите.
Така започна романтичната повест на неговия нов живот, като някаква стара непозната приказка.
Тази малка бяха къщичка на ул. „Опълченска" 66, днес е музей на Георги Димитров, понеже двете семейства на Димитров и на Гумнерови живееха под един и същ покрив. За пръв път аз отидох там, в Юч Бунар, един краен квартал. Учителят живееше при семейство Гумнерови. Петко Гумнеров беше секретар на Върховния Касационен съд на България. Това семейство е израснало в атмосферата на по-свободните религиозни общества, т.е. на протестантите. Семейство с традиции. Беше емблема на всичко онуй българско, което бе запазено в недрата на българския народ. Това беше към 1922 година.
Учителят държеше Неговите ученици да бъдат шлифовани, т.е. образовани и изучени. Висшето образование на Неговите ученици беше една подготовка за по-добро разбиране на Неговото Слово. Един интелект, образован, по-добре ще разбере Словото Му, отколкото едно разхвърляно и не систематизирано съзнание. Ние бяхме подложени на преследвания от църквата и от обществото, и за да се запазим и съхраним, Учителят беше казал да имаме по един занаят, та когато има гонение срещу нас и ни изхвърлят, то да можем да се изхранваме. Това беше една подготовка, за да се чувства ученикът по-свободен. И в такива периоди на преследване да може ученикът да се справи и преживява. Учителят лично много добре разбираше от различните занаяти по онова време. Той много добре работеше с рендето дърводелство, много добре работеше с мистрията за мазане. Аз съм присъствал и съм бил до Него, когато работеше. Той беше много сръчен, технически беше сръчен и всичко Му идваше отръки и можеше да се справя с всичко. Каквото хванеше, го правеше изрядно.
Тази поляна, на която бяхме извеждани от Учителя горе, извън града, за посрещане на изгрева, беше отначало наречена „Баучер", а по-късно - „Изгрев". Това бе една от най-красивите поляни в околността. Борчетата бяха млади и малки на ръст. Тук нямаше никакви сгради, нямаше хора. Един приказен кът. Може би Невидимия свят бе го подготвил и запазил за нас. Мина зимата. Снеговете се стопиха. Бяхме наобиколили Учителя. Учителят каза: „Наближава първият ден на пролетта. Пригответе се да го посрещнем, защото той ще влее във вас онзи жизнен ток, който е необходим не само за вашите тела, но и за вашите умове, сърца и души. Всяка година пролетта носи нещо ново, нещо неизказано до тогава, животът е един възходящ и непреривен процес."
